Д-р Любомир Канов В дълбините на комунизма онези, които можеха да

Д-р Любомир Канов
 
В дълбините на комунизма тези, които можеха да мислят бяха в неволя и изпадаха на дъното на публичната стълба. Моят доста интелигентен сътрудник, с който изпивахме всичко каквото намирахме в лудницата и в гаровия бюфет до нея, където практикувахме тогава, се примолваше след дежурство и след изпиването на последната пърцуца да пристигна по-бързо деменцията, с цел да ни избави от 

проклятието да умеем да схващаме и да разбираме кое е обикновено

  “О, деменцио, — проплакваше той, —ела по-бързо, да ни спасиш от нашата податливост да разсъждаваме и да помним! ” 
Но тя все не идваше и не идваше. 
Не успяхме да станем същински алкохолици, макар, че положихме много старания. Провалихме се. Станахме несполучливи алкохолици. Някои се пробваха да станат полиаморозни любовници, само че и там мисленето пречеше и ги проваляше. Не ни вървеше със пристрастеностите и с напора към власт, нито към притежанията на богатства.

Ставахме другари с поети, само че те умираха рано и залостваха със стиховете тясната пътека след себе си.

С течението на годините уверено и напълно се потопихме в дебрите и налудностите на индивида. Там беше като че ли по-интересно и по-близо до действителността, в сравнение с в 

пробната неуравновесеност, наречена комунизъм

Дали намирахме разтуха там?
Обществата по-късно внезапно внезапно се трансформираха, обаче хората — не. 
Ала животът полека-лека се смали и приятелите ни започнаха да изчезват един по един.
Както споделяше един стихотворец, който от време на време идваше в лудницата да помълчи дружно с нас:
“Петел пропее, пролае куче
И времето си изтече… ”
Така последователно пристигна и есента.